ЛЯВО И ДЯСНО. Всички, които активно се интересуват съзнават, че нормалният политически живот предполага два, в голяма степен диаметрално противоположни полюса - ляв и десен. Останалото присъствие на партии само разнообразява, нюансира спектъра на политическата менажерия. Историята свидетелства, че самото съществуване на двата идейни сектора в политическия живот на държавите и в света обезпечава в голяма степен баланса, равновесието на националния и международния живот. Ето защо народите се стремят да изградят своите леви и десни политически крила, да ги развият и издигнат като успешни, значими фактори. Тук споделям разсъжденията си за днешното състояние на най-старата партия в България - социалистическата.
АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ Скоро след 10 ноември 1989 г. първият лидер на БСП проф. Александър Лилов обяви изграждането на „една европейска, модерна, лява партия" Днес тази партия нито е лява, нито е модерна. Тя е в предсмъртна агония. Още от самото начало и през всичките 35-36 години водена от своите лидери и колективни ръководства партията закономерно стигна до политическия лазарет. Той несъмнено беше интелектуално надарен. Той обаче беше кабинетен деец. Неговите анализи и теоретични разработки бяха правени в кабинетите на цитаделата на Централния комитет . Въпреки подчертаната си грамотност той се оказа неготов да реагира адекватно на ситуацията, която изхвърли от властта неговата партия. В създалата се политическа суматоха той трябваше да определи действията в условията на предстоящата опозиционна среда. Защото едно е да си на власт и съвсем друго да си в положения на непрекъснато защитаващ се ту за едно, ту за друго атакуван от напористите противници в синьо. И макар че благодарение на инерцията, на все още пресните представи за някои добри неща от едно видимо отиващо си време. БСП спечели първите демократични избори, усети, че влиза в една мъгла, от която никой не знаеше как ще излезе. Нито професорската титла, нито дългогодишната ръководна практика успяха да помогнат на Лилов да избере вярната и печеливша посока за развитие. Цитираната вече постановка „ще изградим една модерна, лява партия“ по същество афишираше пълен отказ от дотогавашната идейна платформа. Лилов не може да не е съзнавал, че това би могла да бъде някаква интерпретация на идеите за еврокомунизъм, налаган в средата на миналия век от лидерите на доста силните тогава комунистически партии на Испания (Сантяго Карильо), на Франция (Жорж Марше), на Италия (Енрико Берлингуер). Не може да не е чувствал, че всъщност препоръчва един път, модифициращ идеите на Пражката пролет от 1968 г. в Чехословакия. И двете течения бяха отречени, осъдени от Кремъл, а Пражката пролет бързо заесени след навлизането на армиите на Варшавския договор и появата на танкове по улиците и площадите на Прага. Не беше направена разшифровка какво би означавало „модерна“ и какво съдържание би имала тогава една „лява партия“. Така БСП още не изживяла родилните си петна потъна н неяснота, в безпътица. Това в голяма степен предопредели нейното по-нататъшно политическо поведение.
ЖАН ВИДЕНОВ. Лидер на партията, а скоро след това и министър-председател стана Жан Виденов. Той опита да тръгне в някаква експериментална посока, но не оцени, че нито историческият момент е подходящ, нито тези около Андрей Лукнов ще му позволят да оригиналничи. Виденов имаше много скромен опит като ръководител. Той се появи на политическата сцена по силата на тогавашната мантра „млад и неопетнен“. Чудесно. Само че „млад и неопетнен“ не означаваше подготвен. Виденов сигурно би имал много по-убедителни, положителни резултати, ако беше оглавил партията и държавата на един по-късен етап, а не по времето на най-острото, най-безнравственото противопоставяне между все по-ясно очертаващото се противопоставяне на българското общество.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ. Последва лидерството на Георги Първанов, който прегърна шлагерната модерност на историческото време, омаяно от евро-атлантическите ценности, тоталната приватизация, реституция, пазарна икономика. Казано кратко и ясно – зае се с неща, които по своята същност бяха противопоказни на левите идеи. Видимо Първанов прояви ясно изразена адаптивност, хитростни рефлекси, умения за конюнктурна ориентация. Историята потвърди – той не просто следваше. Той активно работеше и налагаше и новите системи, и новите ценности. Безспорно смяната на политико-икономическата система в България налагаше смяна преди всичко на формата на собственост, на утвърдената с години народопсихология. Голяма част от хората с охота приемаха промените. Друга голяма част се колебаеха или направо отричаха. След години всички все по-ясно разбираха, че процесите на промени протичат в условията на безконтролно разграбване на обществената собственост. Унищожени бяха основни, структуроопределящи предприятия и цели отрасли някои от които водещи в европейски и дори световен мащаб. Докато сини и червени се бяха хванали за гърлата и се задушаваха един друг, някак тихо, без шум и натрапчивост се зароди олигархията. Утвърдиха се и здраво се циментираха червени барони и сини новобогаташи-реститути. Развихриха се сполучливо брандираните като мутри рушители и грабители на националното богатство. Всичко това нямаше нищо общо с икономическата същност на бленувания капитализъм, на мечтата за живот като „белите държави“. Хората все повече разбираха, че са жертва на личните амбиции на шепа шарлатани. В тази ситуация БСП гузно се свиваше в ъгъла на ставащото. Героично мълчеше пред обидите. Личеше й, че е загубила всички рефлекси за чест и достойнство. Ударно участваше в приемането на закони видимо насочени срещу не само партийните интереси, а срещу интересите на голяма част от нейния електорат. БСП сякаш забрави, че е партия преди всичко на работника. Художествено-творческата интелигенция бързо изгуби своите позиции на уважавана и в някаква степен привилегирована прослойка на обществото. Селячеството отначало тържествуваше гордо с възстановената в реални граници земя, но скоро не виждаше друга възможност освен да продаде тази земя, забравяйки, че вече никога няма да си я върне обратно. Електоратът на партията все повече губеше доверие и вяра в нея.
СЕРГЕЙ СТАНИШЕВ. Процесите на отвръщане от БСП се развиха още повече през следващите 10-11 години, през които лидер беше Сергей Станишев. Станишев, отчужден от идеите на баща си, все повече отдалечаваше партията от зоната на лявата политика. Все повече ставаше ясно че това, което БСП върши е далеко от въжделенията, очакванията, надеждите на обикновения българин.
МИКОВ, НИНОВА, ЗАФИРОВ. По времето на Михаил Миков окончателно се открои ясният от години факт, че партията няма нито желаната идеология, нито ясно очертани програма, цели, задачи. БСП отдавна няма своя класова рамка. Няма приоритети насочени към определена прослойка от населението, в името на която Благоев я основава на Бузлуджа. Много хора вече нямат своя партия, за която да гласуват. Разочарованието прераства в недоволство. Бавно и полека защото недоволството има една неочаквана спирачка – гузната съвест на хората. Освен всичко друго електоратът на БСП, а нека кажем електоратите на всички партии, тотално разочаровани от безскрупулността и уличната простащина на депутатите, вече осъзнаха, че сами са избрали тези, които ги водят към бездната. Които ги грабят и лъжат. Партията вече беше готова за своята смърт. Опитите на Нинова да обърне нещата не бяха успешни, провалиха се, а салтоморталето на Зафиров заби последния пирон в ковчега.
ГРАМАДЕН билборд посреща наши и гости в началото на Троян, откъм северния вход/изход. Заслужен, логичен, направо задължителен. Надписът му гласи „Троян – град на олимпийци и медалисти“. А над надписа са изображенията на петимата троянски биатлонисти, участници в приключилите преди дни Зимни олимпийски игри в Милано/Кортина 2026 (Италия), донесли бронзов медал, четвърто място и още няколко добри класирания за България и накарали светът да говори за нашия малък голям Троян. Тримата троянци – Лора Христова, Милена Тодорова и Владимир Илиев, заедно с двамата нетроянци, но трениращи в троянските клубове Мария Здравкова и Константин Василев. 
