* Великолепието да пазиш и преподаваш четмото и писмото, и всичко българско * Той направи литературата водещ предмет в гимназията, независимо, че профилът й беше счетоводство и икономика
 |
| Лалю Пиронков |
По света и у нас
АВТОРЪТ Лалю Пиронков (79 г.) е родом и духом от с. Калейца, Троянско, и живее в родното село, откъдето е и прочутият ни земляк и негов адаш, поетът Лалю Маринов-Ламар. Явно не само името е общото – нашият Лалю (Пиронков) също е изкушен от словото, хобито му, както сам казва, е четенето, но и писането, основно публицистика, следи активно и културния живот в общината и изобщо. Човек книжовен, ако използваме това леко старомодно, но много вярно в случая определение. По-долу троянецът, по-точно калейчанинът (всички знаем какво казват калейчаните за себе си, самоиронично, но не без самочувствие: „Върбата дърво ли е, качамакът хляб ли е, калейчанинът човек ли е“ – бел. ред.) разказва с много любов и съмишленически за своя учител по литература в Търговската гимназия в Свищов. И за самия Свищов, един знаменит град, с който нашият Троян приятелува и от който се учи открай време. Хубав материал по тъжен повод – годишнина от смъртта на учителя, но още по-хубав и на мястото си в навечерието на празника на българската книжовност 24 май.
„Навярно е дръзко човек като мен да пише и анализира учителя си, без да го е наследил професионално. Вярно е, аз имам сантименти към този учител, но също е вярно, че днес с охота ползвам уроците, които съм получил и се радвам, че написаното ще бъде в ръцете и пред очите на тези, които са могли да го направят вместо мен. Речта е за един знаменит преподавател по български език и литература от не толкова далечното минало – Людмил Пенев“, пояснява г-н Пиронков.
Т21
 |
| Людмил Пенев |
НА 3 МАЙ ще се навършат 20 години, откакто той не е сред нас. Роден е на 15 август, Голяма Богородица, през далечната 1928 г. в Шумен. Майката Стилияна е от там, а детето захваща житейския си път с името Людмил. Фактически детството му и началното образование се случват в с. Бацалова Махала, Никополско, защото таткото е от същото село. Средното си образование продължава в Никопол, а висшето завършва в Софийския университет със специалност български език и литература. Паралелно с тази диплома той защитава и още една във Висшия институт за физическа култура и спорт – по специалностите плуване и футбол. По разпределение през същата 1949 г. започва да преподава български език в с. Гиген. Говореше за невероятно топлото посрещане от гигенчани, които от години не са имали преподавател по литература. Там учителства само една година, защото влиза в казармата за цели три.
КАКВО се случва с пътя му напред след казармата? В Свищов, този възрожденски град, който сам по себе си не беше провинция, а духовна митрополия, започва същинската кариера и осмисленият житейски път на Людмил. Наричам го с малкото му име, а не другаря или г-н Пенев, защото в двете ни срещи след моите свищовски години и двамата доловихме, че между нас има обмен, има духовно поле. Съдбата така е повелила, днес аз, неговият ученик, да съм по-възрастен от учителя си и написаното да е посветено на същия този учител, когото долавям като близък, не само идеен приятел!
ПОРАЗИТЕЛНА е гледката от местността Калето към Дунав и пристанището. Малък е градът, но е осеян с история. Като започнем с култовите сгради на Съборната църква, една от гениалните творби на Кольо Фичето, продължим с читалището – едно от първите, ако не е първото в освободена България, дарение от Елена и Димитър Аврамови, Стопанската академия, дарена от Димитър Ценов, извисяваща се на слънчевата тераса, непосредствено до Калето и Часовниковата кула – едно знаково пространство в центъра на града. Свищов е родният град на неповторимия портретист на българския характер Алеко Константинов. А хората на Свищов, явно голямата река е донесла културата и романтиката от Австрия и Германия. Това усещане се потвърждаваше отвсякъде, същото навярно е пропило и в съзнанието на Людмил.
НАКРАЯ достигнахме до една значимост, допринесла за отколешната слава на Свищов като Мека на икономическите науки в нова България, та чак до днес. Къде е тази значимост, за какво говорим? Ето я пред нас с цялата си прелест, тази красавица с името на дарителя си – Димитър х. Василев. Това е училището, което в началото на 50-те години на миналия век ще подслони и ще бъде фон за ореола на младия, но вдъхновен будител – Людмил Пенев. В тази сграда през следващите 40 години ще звучи неподправената словесност на Димчо Дебелянов, на Смирненски, Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин и още: руска и западноевропейска класика. Ще звучи и акордеонът му, но за него по-нататък. Тук ще се случи и първата ни среща учител-ученик. Годината е 1960-а, а денят е 15 септември. В Търговската гимназия – по онова време техникум – попаднах погрешка. Днешната ми преценка е диаметрална, попаднал съм на точното място! Така се занизаха цели 5 години. Днес като зрял човек и надявам се помъдрял, срещнал се с още десетки преподаватели, необременен, ще се постарая да изразя чувствата си към човека и учителя Людмил Пенев.
ЕЗИК МОЙ, враг мой, беше една от любимите му реплики. Дълго време не можех да вникна в тази крилата фраза. Не си спомням дали в клас само сме я обсъждали или сме я развивали като съчинение. Често ни задаваше теми, които държеше да разработим писмено. Чрез тях той тестваше нивото ни на подготовката. Веднъж ми взе тетрадката с разработената тема и я отнесе към другите паралелки. Зарадвах се, че е забелязал моето „творение“ и ще го покаже като пример в останалите класове. Уви! Когато ми я върна, ми каза, че в едно единствено изречение, в опита си да опиша характерите на двете героини, съм използвал три синонима. За пръв път чух думата тавтология. Тогава не знаех какво значи. Темата беше по ,,Евгений Онегин“, а героините бяха Олга и Татяна. Сконфузих се, но с времето разбрах, че забележката е справедлива и на място. По-късно разработвахме теми не само от руската, но и от европейската класика: Сервантес, Шекспир и Гьоте. Измъчвах се, когато трябваше да правя паралели между Дон Кихот и Хамлет, но така е, блендата на познанието се разтваряше бавно. Людмил работеше всеотдайно. Той направи литературата водещ предмет в гимназията, независимо, че профилът й беше счетоводство и икономика. Още едно потвърждение какъв е резултатът от преподаването на даден предмет, когато зад него стои личност. Явно неговият бог не беше Меркурий, а една от музите на Аполон, покровителката на нашия богат и звучен език!
ГОВОРЕШЕ разбираемо и в същото време емоционално. Людмил не беше кабинетен преподавател, не говореше на себе си, а на аудиторията – умно и завладяващо, но и с респект. Притежаваше чувство за хумор, не беше сприхав, рядко избухваше. Към мен се обръщаше: „Лале ли си, зюмбюл ли си?“. Думите са от прекрасната хорова песен, която той дирижираше в съставената от него дамска фолклорна група. Създаде и ръководеше дамски хор и в Стопанската академия. Като корепетитор при разучаването на песните най-добрият му помощник беше акордеонът. В аулата на гимназията имаше роял, виждал съм Людмил в определени случаи и на рояла. Музикалният му талант е наследствен, майката Стилияна е свирила на гъдулка и китара.
ЕТО, приятели мои, от всички кътчета на България, нека си припомним до какъв значим човек и педагог сме се докоснали и да пазим спомена за него, докато самите ние сме живи. Бяхме деца и скалата ни за човешките добродетели не беше толкова висока. Днес обаче вярвам, че мнозина от нас биха изрекли с основание библейските слова: „В началото бе словото“. Да, чистото и съкровено слово излизаше от устата и достолепието на нашия Людмил. Моето лично отношение към него, уроците, литературни и житейски, моето светоусещане за стойностните неща, които определено не са материални, ме подбуждат към едно последно изречение: На Людмил Пенев с признание и обич, сполай и прости!
3 май 2026 г., с. Калейца, Троянско
Лалю Пиронков,
випуск 1965 г. на Търговската гимназия в Свищов
Още от същия автор:
